Неравният път към реалността Александър Карастоянов ask@tu-sofia.bg

       С развитието на квантовата механика 20 век премина под знака на идеологичската борба между класицизма и индетерминизма във физиката. Аз бях увлечен от проблемите на квантовата механика от лекциите на акад. Асен Дацев.
       Първата ми конкретна работа върху този проблем е през 1973 година, когато достигнах до получаване на полеви уравнения от шрьодингеров вид. Там вълновите свойства на частиците се свързваха с електромагнитното поле на абсорбиран фотон, довел до движение дадена микрочастица, в частност електрон. Важен е изводът, че изискването за стационерност на полето води до амплитудното (стационерно) уравнение на Шрьодингер. Но уравнението на Шрьодингер не може да даде пълно описание на поведението на микрочастиците.
       Идея, хрумнала ми по време на пътуване в трамвай, ме доведе до двучастичен модел на фотона, съвместим с релативната теория. Така фотонът се състои от две частици, които се движат със скоростта на светлината по кръгова орбита. По такъв начин се получава връзка, съвместима с всички свойства на фотона.
       Синтез на натрупаните възгледи са два мои доклада на семинарите по философски въпроси на физиката и астроноията в Кърджали през 1985 и 1986 година. Подчертава се, че квантовата механика е класическо следствие. Но полевата интерпретация на вълновите свойства на частиците не отрича вероятностния характер на техните прояви. Тя само показва причината за тяхното статистическо поведеие.
       Анализът на движението по окръжност или елипса с орбитален момент цяло кратно на константата на Дирак откроява противоречия между съотношенията на Хайзенберг и действителната връзка между средноквадратичните отклонения на координатите и импулса от средните стойности. Попадането на частици в нулите на вълновата функция е решаващ експеримент, който отрича основния постулат на квантовата механика за връзка между вълновата функция и вероятността за присъствие.
       В забележка от 2006 година се посочва, че физическата същност на вълновата функция е определена още в дефиниционното равенство на Шрьодингер: S = i.ћ.log (пси). Цял век обаче физиците дискутираха какво стои зад тайнствената вълнова функция.
       Заключително изясняване на нещата се получи след извода ми за вълновия характер на гравитационното поле и следващото условие за стабилност на планетните орбити. Пренесено в атомната физика това води до уравнението на Шрьодингр като следствие от условието за стабилност на електромагнитното поле във водородния атом.
       Последен удар е възможността всяка стабилна система да има свои собствени правила за стабилност, с което приключва хегемонията на квантовите представи в микросвета.